Intrigi.bg Актуално Четири жалби и едно погребение, или с кого си ляга съседът

Четири жалби и едно погребение, или с кого си ляга съседът

307
0

Посред бял ден, през август 2017 г., 42 годишна жена беше застреляна от съпруга си в заведение в София. Бързото разследване след това показа, че скандалите между съпрузите продължавали с години. Убитата Елена подала четири жалби за домашно насилие, редовно звъняла и на тел. 112. На съпруга й била издадена дори ограничителна заповед.

Година и половина по-късно, според обвинението, повдигнато срещу 41 годишния варненец Борислав Николов, в нощта на 24 февруари 2019г. той пребил до смърт съпругата си Кремена по време на пореден семеен скандал. Свидетели (според прокуратурата) станали хазяите на двойката, която била в процедура по развод.

Също като Елена от София, Кремена е подала четири жалби до полицията във Варна. Малко след това ги оттеглила, затова според зам.-окръжния прокурор Радослав Лазаров издаването на ограничителна заповед в случая не е било възможно.

Защо четири жалби за домашно насилие, подадени и оттеглени след това, не са възбудили интереса на полицията е въпрос с премълчан отговор. Ако се стигне до него, той сигурно ще е омотан в онази изтощителен възел от параграфи и членове, в който

гневът отстъпва пред отчаянието

Неофициалната статистиката на фаталните развръзки в историите за домашното насилие в България показва, че само през миналата година при сходни обстоятелства са били убити повече от 20 жени. Един от случаите, които предизвикаха най-широк обществен отзвук, беше убийството на 23 годишна жена и едногодишното й дете в софийския квартал „Надежда“ през октомври 2018 г.

Началото на тази година е също мрачно – на 8 януари 23 годишна жена беше убита от съпруга си в Стара Загора. От ревност.

„Не може само с методите на наказателното право да се бори домашното насилие, каза на пресконференцията след последното убийство във Варна зам. окръжният прокурор Лазаров.

Това е проблем на обществото“

Така е. При това проблемът не е нито в балканския, нито в българския мачизъм. По данни на френското министерство на вътрешните работи всяка година домашното насилие в страната взема между 100 и 200 жертви, повечето от които жени. Друга черна статистика показва, че по време на три последователни Световни първенства по футбол случаите на домашно насилие във Великобритания са скачали с 26% след всяка победа на националния отбор на страната и с 38% след всяка загуба.

У нас статистическа информация за

отношенията между жертва и извършител

при случаите на домашно насилие не е събирана с години. Това показват резултати от проучване на Центъра за изследване на демокрацията от 2016 г. Така делът на домашното насилие сред престъпленията срещу личността не е присъствал в публично достъпната статистика, защото определянето му е било невъзможно.

В такава тишина поредното убийство, предшествано от насилие в семейството, провокира не анализ на проблема, а само воайорска страст в описанието на постморталните му проявления.

Хайде, да си спомним колко пъти обществото, институциите и лицата им във властта си позволиха публично да легитимират

насилието като решение

на проблемите в семейството, че дори и в държавата?

Беше отдавна, преди десет години. Изнервен след настоятелни въпроси покрай строежа на софийското метро, дали познава младеж на име Стенли, премиерът Борисов разказа кратка история: „Беше гадже на дъщеря ми. Една вечер я заварих да плаче и го набих“. Патриархално, нали?

А „двата шамара“ на Каракачанов помните ли? С тях според министъра на отбраната Елена Йончева трябваше да връща мигрантите там, от където идват, вместо да ги снима как минават по стълба през разплетената ограда за 150 млн. лв. по границата.

Промоция на телесното наказание

като средство за вкарване в правия път дойде и от самия Свети синод. В началото на февруари епископите внезапно се събудиха с прозрението, че евентуалното инкриминиране на възпитателните шамари ще стане причина за „тотално непослушание на детето спрямо родителите му и безконтролно развитие на детската личност“.

Така директно от амвона си Синодът благослови дълговечната традиция за възпроизводство на още насилниците чрез насилие. В семейството или извън него – все едно.

В друг от редките случаи, когато е давал признаци на социален живот, Синодът изтананика и финалния мотив на оперетата, в която българската политика превърна дебата по Истанбулската конвенция. През 2011 г. документът е създаден като „Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие“. В България обаче той бе комуникиран като

конспирация за налагане на поголовна еднополовост,

като „джендър“ провокация, като някакъв световен заговор за „психофизическото унищожение на човека“.

В пошлостта на тази какофония беше загубена не само логиката на участващите в нея. Изгубен беше смисълът на разговора за домашното насилие. Иначе няма как да бъдат обяснени и ето тези думи на президента Румен Радев: „Първо, тя (конвенцията, бел. ред.) cама по себе си не може да предотврати насилието. Справка – държавите, в които е приета. Нима там секва изведнъж насилието над жени и деца?“.

Сама по себе си конвенцията не е в състояние да променя нито биологичния пол със социален, нито обратното. Справка – пак с държавите, в които е приета. Но вместо да доразвие тази тема, президентът предпочете друг ретрограден разговор – за това, че „тази конвенция легитимирала намесата в образователния процес с непредвидими последствия върху психиката и съзнанието на нашите деца“.

Дали сексуалното самоопределяне може да бъде повлияно от образованието е въпрос с понижена трудност. Но вече и стените знаят, че обществената толерантност към агресията в семейните отношения у нас отдавна е

отвъд праговете на поносимостта.

При това тя има целия потенциал да възпитава още агресия.

Домашното насилие в България бе квалифицирано като криминално деяние едва в последните дни на февруари т.г. Затова и съседите на Елена, Кремена и всички останали жертви от последната година си остават само безучастни свидетели на убийствата им. Не и съучастници.

По темата с домашното насилие български членове на социално-ангажираната арт платформа „Файн актс“ направиха експеримент. Резултатите от него показаха, че нетърпимостта към шума от барабани в съседния апартамент натиска звънеца на входната врата след по-малко от две минути. В същото време съседите остават безучастни в продължение на повече от петдесет минути, ако зад стената чуват удари от побой и някой вика за помощ.

Нека си вика…Докато еднополовата любов на съседа продължава да ни държи будни по-дълго от убийствената ярост на „традиционната“ му хетеросексуалност, никаква помощ няма да дойде.

Уеб Дизайн и изработка на сайт от BULTAG

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Вашето име