Intrigi.bg Политика Радев – говорител или президент

Радев – говорител или президент

182
0

В края на първите три години от мандата на президента Радев имаме всички основания да приемем, че той беше последователен в своите намерения и действия. Още в предизборната си кампания, която започна едновременно с пенсионирането му от Българската армия, Радев заяви намерението си за активно участие в политическия процес. Тогава той се обяви за поддръжник на тезата за „Европа на нациите”, обещаваше да брани България от мигрантите, да се бори с корупцията и най-вече да контролира управляващите.

Въпреки призивите за прозрачност и отчетност, които са неотменна част от изказванията на президента по повод на управляващото мнозинство и най-вече на партия ГЕРБ, в края на предизборната кампания на независимия кандидат останаха съмнения по отношение на нейното финансиране предимно чрез дарения от физически лица, част от които се оказаха „социално слаби”. Темата бе удобно забравена въпреки останалите съмнения относно произхода на средствата, с които независимият кандидат, подкрепен от Инициативен комитет, беше избран за президент на републиката.

Първоначалната представа на Радев за обхвата и отговорностите на президентската институция не се промени съществено. В хода на кампанията и веднага след това той заявяваше, че ще използва Консултативния съвет за национална сигурност, за да поставя важни въпроси и да определя дневния ред на държавата. Тази представа доведе по същество до почти пълното обезсмисляне на КСНС, доколкото президентът възприемаше този институт не като пространство за постигане на политическо съгласие по отношение на съществени проблеми пред националната сигурност, а като трибуна за лансиране на неговите собствени тези.

От самото начало президентът Радев не криеше критичното си отношение към народните представители и Народното събрание. Първата от общо двете му речи в парламента се запомни с репликата: „Остават ви още две седмици.” Всъщност три години по-късно трябва да се отбележи, че едно от основните правомощия на президента – да прави изявления в Народното събрание, остана най-рядко използвано.

Освен серия от критични бележки за работата на парламента неговото отсъствие от пленарната зала по време на важни заседания и решения остана един от най-разпознаваемите знаци за този президентски мандат. В същото време Радев най-вероятно ще запише своето име като президента, упражнил най-много пъти правомощието си да връща за повторно разглеждане приети закони. Той се възползва от това свое провомощие по време на парламентарни избори и съставянето на нов състав на Народното събрание, което му позволи по същество да бламира Закона за концесиите. По-късно стана ясно, че той „брои” този случай като успешно вето.
Поддръжниците на президента в борбата му за налагане на политически дневен ред от самото начало и до днес продължават да твърдят, че неговото най-важно качество е това, че не мълчи, а говори. Ако оставим настрана факта, че той не беше избран за говорител, а за президент, важно е как и какво говореше президентът Радев през изминалите години. Преди всичко той наложи стил на публична комуникация, в който по-голямата част от онова, което искаше да каже, прозвучаваше в медийното пространство като коментар, правен между другото, по време на събития, нямащи нищо общо с казаното от президента. Най-често това ставаше в кулоарите на някакво събитие в отговор на журналистически въпрос или като целенасочено търсен коментар на събития от деня. Този тип блиц коментар, който почти винаги беше насочен срещу управляващото мнозинство, се превърна в „запазена марка” на президента Радев.

При всяка възможност президентът Радев се опитваше да изведе на преден план своята професионална военна експертиза. Тези три години се оказаха недостатъчни за смислен преход от статута на висш български офицер към качеството на президент на републиката. Това позволи на Радев не само да заявява почти непрекъснато своята позиция по отношение на модернизацията на Българската армия, но и да настоява открито за приемането на определени решения, преди всичко по отношение на модернизирането на българската военна авиация. Този стил на поведение създаде недопустими съмнения за пристрастност в позицията на президента и внесе допълнително напрежение в процеса на този стратегически за Българската армия избор.

Темата за борбата срещу корупцията доминираше през изминалите три години от президентския мандат. Изграждането на единна институция за борба с корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество се превърна в пространство на оспорвано съперничество, при което опозицията в лицето на БСП отчетливо подкрепи президентските амбиции за еднолично назначаване на председател на комисията. Дебатите бяха доведени до открито противопоставяне срещу парламентарната демокрация с твърдението, че Народното събрание не може да избира членовете на комисия, която да се бори с корупцията, а това може да направи само пряко избраният от гражданите президент. Сама по себе си представата, че корупцията „по високите етажи” може да бъде преодоляна чрез еднолично назначаване на председател на комисия, която е колективен орган, говори за дълбоко разминаване както в представата за държавно устройство и институционално взаимодействие, така и за корупцията сама по себе си.

В досегашната си практика администрацията на президента следваше модела на по-скоро формална оценка на постигнатото. Назначенията на президента, както и конкретните постижения на неговите представители в останалите държавни институции не бе предмет на самостоятелно внимание. Досегашните отчети на президента бяха по-скоро използвани за критика към управлението, отколкото за представяне на собствените резултати. В това отношение отчетите на вицепрезидента Йотова продължиха да бъдат по-скоро добър, но несподелен от президента пример за институционално поведение.

Съществена част от приоритетите и темите на президента Радев намериха израз в позицията му по отношение на избора на нов главен прокурор на републиката. Той започна сепаративни консултации преди началото на самата процедура, заявявайки, че именно президентът е в края на процедурата, след което върна за повторно обсъждане решението на Висшия съдебен съвет за избор на главен прокурор. След като изборът беше потвърден, президентът Радев заяви, че започва консултации за внасяне на проектозакон за промяна на Констутицията по отношение на главния прокурор.

Това е единственото правомощие на българския президент, от което нито един от предшествениците на Радев не изяви желание да се възползва. Лансирането на подобни консултации, и то в самото начало на седемгодишния мандат на главния прокурор, не съответства на представата за отговорността на една подобна промяна. Времето за подобна инициатива бе в началото на 2019-а или дори в края на 2018 година, така че евентуалните промени в Конституцията да определят мандата на новия главен прокурор, а не това да се случва, когато той вече е избран.

Резултатите от първите проведени консултации при президента Радев очертаха прекалено широко поле на очаквания от страна на академичната общност, гражданските организации, както и на самите държавни институции. Причината за това се крие и в липсата на предварително очертан кръг от теми, по които е необходимо да се търси възможност за подобряване на конституционните текстове. Пределно широко дефинираната тема за несправедливостта в българското общество не може да бъде основа за ползотворни конституционни дебати.

Точно затова, изглежда, че в края на първите три години от мандата си президентът Радев дава начало на предизборната си кампания. Конституционните промени като част от правомощията на президента изглеждат като подходяща обща рамка, в която да бъдат разположени основните послания на Радев за следващите президентски избори. През оставащите двадесет месеца конституционните дебати биха могли да осигурят на Радев достатъчно възможности за изразяване на собственото му отношение към управляващите и активно участие в публичните дебати, без това да изглежда като нарушаване на собствените му правомощия.

Президентът Радев ще остане последователен в усилията си да налага дневен ред на обществото и да изразява своята позиция, независимо от това дали тя попада в обхвата на правомощията и задълженията на президента или не. Резултатите от изследванията на общественото мнение вече показват, че одобрението за президента спада и все повече се ориентира към стойности, характерни за политически лидер, а не за държавен глава. Въпреки това имаме основания да очакваме, че през останалата част от мандата му няма да настъпи съществена промяна нито в характера на президентските изяви, нито в качеството на работата на неговата администрация.

автор Доц.Антоний Гълъбов

Уеб Дизайн и изработка на сайт от BULTAG

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Вашето име