Intrigi.bg Политика Политиката през 2021-ва – годината на гнева, паденията и промяната (ОБЗОР)

Политиката през 2021-ва – годината на гнева, паденията и промяната (ОБЗОР)

141
0

Три парламентарни вота, едни президентски избори с предизвестен победител, почти 7 месеца на служебно управление и радикална смяна на центъра на власт в страната. И всичко това – на фона на продължаваща глобална пандемия от коронавирус и противоречиви мерки за справянето с нея у нас.

Така най-общо може да бъде описана политическата 2021 г. за България.

Годината предостави богатство от събития, изведе на преден план нови герои, показа падението на част от тях, засипа ни със скандали и различни разкрития, за да завърши с ново правителство и пресни, все още ненарушени обещания, но и много притеснителни въпросителни за 2022 г.

Да разгледаме кои бяха основните акценти на отминаващата година:

ПАДЕНИЕТО НА ГЕРБ

Снимка: Facebook / Бойко Борисов

2021 г. беляза срива на партията на Бойко Борисов, първата ѝ загуба на парламентарни избори, загубата на подкрепа от над 240 хил. гласа и слизането ѝ до втора политическа сила.

В самото начало на годината ГЕРБ започнаха като управляваща партия, уверена в собствената си мощ и желязната си хватка върху властта, тъй като представената в НС опозиция не можеше да направи нищо значимо, а тази извън парламента… беше извън парламента.

Така Борисов успя да изкара първия си пълен мандат като премиер и отиде на изборите на 4 април със самочувствието на един от най-дълго управлявалите министър-председатели на България и с амбицията за още един мандат, само за да се окаже в позицията на пирова победа.

Неговата партия спечели вота, но заради цялостното изхабяване на ГЕРБ във властта и заради поведението на политическата сила в Народното събрание, което беше сведено до гумен печат на правителството, бившите управляващи се оказаха изцяло изолирани от властта – токсични за всяка друга партия освен за малкия им коалиционен партньор СДС.

Случаят със скъсаният менискус на Борисов, който той използва като извинение да не се яви на изслушване пред НС, докато още беше премиер, се превърна в показателен пример за цялостното пренебрежение на ГЕРБ към институцията. И това беше наказано – както от избирателите, давайки на 4 април най-ниския към онзи момент изборен резултат, така и от останалите политически сили, които явно показаха, че ГЕРБ не са в никакъв случай опция не само за коалиция, но дори и за обикновени разговори.

Нещо повече, новите „протестни партии“ – „Има такъв народ“, „Демократична България“ и „Изправи се! Мутри вън!“ подеха идеята за „изчегърването“ на бившите управляващи – термин, въведен от лидера на ИТН Слави Трифонов.

Това се засили още повече с влизането на власт на първия служебен кабинет на Стефан Янев. Новите министри се заеха с „разчистване“ на онези шефове на агенции, дирекции, компании и т.н., които бяха видени като „калинки“ на ГЕРБ.

След това започна процес по „вадене на скелети от гардероба“ в голяма част от министерствата – от скандали при строежите на пътища и потенциални кражби в АПИ, през лошо управление на Българската банка за развитие, та до кръстоносния поход на служебния вътрешен министър Бойко Рашков срещу купуването на гласове.

Всичко това логично доведе до срив в подкрепата за ГЕРБ, които за два месеца загубиха малко под 200 хил. гласа между изборите на 4 април и тези на 11 юли, заемайки след втория вот вече ясната роля на опозиция.

Проблемът за формацията обаче беше, че те така и не успяха да влязат в тази заявена от тях роля на „конструктивна опозиция“.

И в 45-ото, и в 46-от НС те атакуваха остро всякакви предложения на „партиите на промяната“, сипеха цветисти епитети от парламентарната трибуна и влизаха в конфронтации с колегите си от останалите политически сили, обвинявайки ги в хаотично поведение, липса на опит и способности и директно в управленска немощ, но въпреки това така и не дадоха на избирателите това усещане, че именно ГЕРБ носи редът в хаоса.

И това беше големият им провал, който подпечата нова изборна загуба и срив с още около 40 хил. гласа на изборите на 14 ноември. За това време бившият премиер Борисов на два пъти отказа да стане депутат, уж под претекст, че така оставя възможност за повече разговори с формацията му, но ГЕРБ продължи да бъде все така „токсична“ за останалите политически сили.

В момента, в 47-ото Народно събрание формацията разполага с 59 народни представители – по-малко от когато и да е в 15-годишната си история. Пред тях стои задачата да преоткрият себе си в опозиция и да възприемат стратегия, която да ги утвърди като алтернатива на властта, а не да отблъсне още повече гласоподаватели от тях.

Засега бившите управляващи се държат по-скоро като БСП в предишните парламенти, отколкото като разумната опозиция, която обещават. А всички видяхме какво се случи с БСП.

НОВИТЕ ГНЕВНИ – „ИМА ТАКЪВ НАРОД“ И БЪРЗОТО ИМ „ИЗГАРЯНЕ“ НА НЕБОСКЛОНА

Снимка: Партия „Има такъв народ“

Изборите на 4 април тази година дадоха за пръв път шанс да се случи този толкова дълго отлаган във времето дебют на Слави Трифонов и хората му в активната политика. Още от референдума за промяна в избирателната система у нас се усещаше, че „Шоуто на Слави“ ще премине от коментиране на случващото се в директно участие.

С поведението си обаче партията на Трифонов „Има такъв народ“ през 2021 г. видя както стремителния си възход до първа политическа сила, така и срива си до четвърта само няколко месеца по-късно. И във формацията могат да винят предимно себе си за това.

Още на вота на 4 април ИТН изненадаха всички с резултата си, измествайки БСП като втора политическа сила. Формацията беше заложила на антисистемен характер, поведение на конфронтация, гневен тон, предполагащ наказания за досегашния политически елит, и праволинейно поведение на „правим само това, което говорим, говорим само това, което смятаме да направим“.

Тази простота и това агресивно поведение се харесаха на мнозина, за които от първостепенна важност беше да се сложи край на 10-годишното управление на ГЕРБ, а те да бъдат „изчегъртани“ от властта.

Самата ситуация в 45-ото Народно събрание обаче беше такава, че ИТН дори не се опитаха да съставят правителство, а вместо това заявиха смело, че няма никакъв проблем да се скача от избори на избори, докато не се постигне подходящ за оформяне на кабинет резултат, тъй като това е демокрация, по думите на зам.-председателя на партията Тошко Йорданов.

Само няколко месеца по-късно той щеше да разбере, че наказателният вот и негласуването на „Суверена“ също са част от демокрацията.

Все пак от ИТН категорични – те искаха ясно управление, в което те да носят отговорност за действията си и нищо по-малко от това, а всякакви разговори за коалиция бяха заклеймени като задкулисни игри.

Все пак страната отиде на втори избори на 11 юли и на тях поетият от ИТН риск се отплати. На фона на скандалите около ГЕРБ и действията на служебното правителство партията на Слави Трифонов беше възприета като политическата сила, която ще има възможност да „бутне“ бившите управляващи и да ги „изчегърта“, а това ѝ отреди в крайна сметка първото място на вота.

Оттук започнаха и проблемите…

Още на следващия ден след изборите, без да изчака окончателни резултати от ЦИК или да е провел каквито и да е консултации, лидерът Слави Трифонов представи проектокабинет, начело на който стоеше бившият министър от правителствата на Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев – Николай Василев.

Логиката на Трифонов беше, че щом в 46-ото НС няма да може да бъде постигната коалиция от „партиите на протеста“ (ИТН, „Демократична България“ и „Избрави се БГ! Ние идваме!“), то ИТН като първа политическа сила трябва сама да поеме отговорност и да състави правителство на малцинството.

А на останалите политически сили остава задължението да подкрепят това правителство заради политиките, които то ще предприеме.

От формацията обаче не бяха преценили, че в една хетерогенна политическа ситуация, в която те имат сумарно 65 депутати, подобно кардинално поведение, в което политическите разговори се пренебрегват, няма как да постигне успех. А това доведе след себе си и до началото на разрива между ИТН и останалите протестни партии.

В крайна сметка Трифонов оттегли кабинета заради прибързаното му представяне и заради съмненията около фигурата на Николай Василев, а разговори по политики започнаха с ДБ и ИБГНИ, както и с БСП.

Въпреки това обаче кадровите решения на партията на Слави се оказаха препъникамъка за оформяне на управляващо мнозинство, а идеята на партийния лидер и хората около него за правителство на малцинството се сгромоляса мощно.

Проблеми около биографиите на посочения за премиер Пламен Николов и за вътрешен министър Петър Илиев доведоха до още търкания между потенциалните партньори, а от ИТН започнаха да валят обвинения към ДБ и ИБГНИ в това, че си измислят оправдания да не подкрепят техен кабинет.

Така проектокабинет на партията на Трифонов не беше внесен, вторият мандат отиде при ГЕРБ, които директно го върнаха на президента, а след кратки опити от страна на БСП и до трети мандат не се стигна, след като всички отказаха да подкрепят правителство, излъчено от социалистите. И отново отидохме на избори.

Вотът на 14 ноември комбинираше избора за парламент с избора за президент, но дори това не повиши особено избирателната активност. Уморените от избори, много гласоподаватели предпочетоха да пропуснат да упражнят демократичното си право.

Онези, които все пак го направиха, демонстрираха явното си неодобрение за идеята, че скачането от вот на вот е проява на демокрацията, като резултатът на ИТН се сви от 657 829 гласа на 249 743 гласа – най-драстичният спад в представянето на политическа партия между двата вота.

Въпреки това ИТН сега са част от правителството с вицепремиер и четири министерски кресла, след като новите звезди от „Продължаваме промяната“ приеха коренно различен подход от този на Слави и компания и започнаха мащабни преговори с БСП, ИТН и ДБ.

Министър на Трифонов – Теодора Генчовска, обаче вече успя да влезе в скандал, опитвайки да назначи в МВнР като свои съветници четирима пенсионирани агенти на ДС. Бързата медийна реакция доведе до реакция от ИТН като партия и от самото правителство, които се противопоставиха на назначенията.

От всичко, което се случи през 2021 г. ще е интересно да се следи как ще се развие тази формация и какви новини ще произведе и през 2022 г..

БСП – ЧЕРВЕНИЯТ КОРАБ ПОТЪВА? 

Снимка: БГНЕС

Ако 2021 г. започна за социалистите с изключване на една от знаковите фигури на партията – бизнесмена Георги Гергов, сега те приключват годината с подобен тон и дебати около идеята за изключване на друга знакова фигура – Кирил Добрев.

И ако в обикновена година това щеше да е доста силен акцент за ситуацията в БСП – една от най-големите партии в страната, то през 2021 г. тези изключвания се превърнаха по-скоро в бележка под линията към всички новини от лагера на левицата.

Защото истината е, че БСП преживя най-слабата си година въобще досега. На последните избори от 14 ноември партията сви подкрепата си до 267 817 гласа. Само за сравнение, през 2017 г. на парламентарния вот социалистите взеха близо 1 млн. гласа – 955 490.

Истината е, че упадъкът на лявата партия започва много преди първия парламентарен вот за годината. Под ръководството на Корнелия Нинова БСП загуби до голяма степен идейния си облик на лява партия, а в опозиция формацията изглеждаше беззъбо и не представяше каквато и да е реална алтернатива с политиките си.

Затова и със засилването на извънпарламентарните опозиционни сили като ИТН, ДБ и „Изправи се! Мутри вън!“, отливът на гласове от социалистите беше нещо повече от очаквано.

И падането на партията до трета политическа сила на вота от 4 април дойде като шамар за мнозина, давайки знак, че пластовете на българската политика са започнали да се променят значимо.

Корнелия Нинова все пак не подаде оставка като лидер на БСП въпреки изборния провал, а изпрати останалото ръководство в оставка. Мотивът ѝ беше, че в тези сложни за страната времена, в които се очакват скоро нови избори, не е време за вътрешни промени в партията.

В 45-ото Народно събрание БСП на практика не показа нищо запомнящо се или заслужаващо кой знае какво внимание. Формацията все още стоеше в „черния списък“ със сили на статуквото, забранени за коалиция, а когато парламентът се разпусна и тръгнахме отново към избори, това даде отражение и за червените.

След като на 4 април те бяха ударили историческо дъно в подкрепата си, на 11 юли този отрицателен рекорд беше подобрен, като БСП регистрира спад в размер на над 120 хил. гласа само за няколко месеца.

Корнелия Нинова отново не подаде оставка. Този път въпросът дори не беше повдигнат.

Въпреки това в 46-ото НС лявата формация успя донякъде да се реабилитира и да постигне успех по отношение на това, че накара останалите политически сили да признаят, че на този етап формирането на правителство без участието на Столетницата е невъзможно.

На преговорите с „Има такъв народ“ червените демонстрираха общи приоритети с останалите политически сили в области като съдебната реформа, социалните въпроси и развитието на инфраструктурата, а това подготви почвата за евентуално участие на БСП в бъдеща коалиция.

Разбира се, за ИТН самата идея за коалиция беше нещо неприемвливо, което предотврати и формирането на управляващо мнозинство и излъчването на кабинет.

Междувременно пък социалистите разбраха по трудния начин, че макар да са вече приемлив партньор, никой не би се съгласил общото управление да е под мандат на БСП. Така, въпреки че президентът Радев им връчи третия проучвателен мандат, Корнелия Нинова се видя принудена да го върне, а България отиде на третите си парламентарни избори в рамките на около половин година.

Тук отново си пролича и проблемната роля на партийния лидер, след като Нинова успя да влезе в конфликт със служебното правителство и президента, борещ се за втори мандат, демонстрирайки с поведение че принципната подкрепа за него всъщност не изглежда чак толкова сигурна.

Това, продължаващите през цялата година вътрешни скандали и крамоли в партията, проблемите с листите на местно ниво, както и цялостния устрем на БСП в посока надолу, доведоха до ново падение – абсолютно рекордните едва 267 817 гласа на изборите на 14 ноември.

Този път Корнелия Нинова подаде оставка след натиск от вътрешната опозиция. Но оставка, която е отложена във времето за януари, а лидерката междувременно запази поста си, заставайки начело на преговорния екип за съставяне на управляваща коалиция.

В крайна сметка тя успя да си осигури мандат от партията не само да приеме коалиционно споразумение, но да получи за себе си поста на министър на икономиката и на вицепремиер с ресор, обгрижващ почти всички държавни предприятия. Останалите министерски постове от квотата за БСП пък отидоха за хора от близкото ѝ обкръжение в партията.

Така през януари всички очаквания са, че оставката на Нинова ще бъде приета, само за да може тя да се кандидатира отново за лидер на партията, развявайки постигнатия достъп до реална власт в опит да прикрие историческите си поражения на избори.

Равносметката за социалистите за 2021-ва е, че започнаха годината като втора политическа сила и я завършиха като четвърта. А през цялото време им вървеше на вътрешни скандали и търсене на „врага с партийния билет“.

„ПАРТИИТЕ НА ПРОТЕСТА“ И ТЕХНИТЕ МЕТАМОРФОЗИ

Снимка: БГНЕС

Никой не може да отрече, че изолирането на ГЕРБ от властта през 2021 г. се корени в летните протести от 2020 г., които успяха да акумилират достатъчно енергия и гняв за противопоставяне на ГЕРБ.

Именно тези протести и техните центрове пък застанаха в основата на две от трите протестни партии, които имаха ключова роля за политическия живот на страната през изминаващата година – „Демократична България“ и „Изправи се! Мутри вън“, превърнала се след това в „Изправи се БГ! Ние идваме!“ (ИБГНИ).

Парадоксалното обаче е, че тези две партийни обединения така и не успяха да се превърнат в ясни носители на усещането за промяна.

Първо те бяха изместени от Слави Трифонов и неговата „Има такъв народ“ с гневната им реторика и обещанията им за радикална промяна, а след това, след разочароващите два парламента, на преден план излезе „Продължаваме промяната“ с техните харвардски дипломи и послания за диалогичност и трансформация на държавата.

Още от самото начало ИБГНИ се оформиха като малък играч, който да допълва общите коалиционни намерения и да изнася информация за „кирливите ризи“ на ГЕРБ.

Коалицията от малки партии, граждански организации и лица от протестите имаше вида на сбор от риба, рак и щука, но успя да намери своята аудитория – гневни, анти-ГЕРБ настроени гласоподаватели, за които ДБ идват твърде градски и елитарни, а ИТН – твърде антисистемни.

Същевременно с това Мая Манолова умело се възползваше от дадената ѝ трибуна, за да води своята борба срещу Борисов, докато междувременно лансира своите каузи в подкрепа на „малкия човек“. Нейният партньор – адвокат Николай Хаджигенов – пък беше източник на критики както към предишното управление, така и към останалите играчи в политиката (понякога дори от собствената му коалиция).

Всичко това даде на формацията един откровено скандалджийски характер, който прилегна добре на цялостната политическа реторика на годината – силна конфронтация, „изчегъртване на предишната власт“ и минимално количество диалог – фактор, който ги вкара и в 45-ото, и в 46-ото НС.

Със смяната на настроенията покрай последните парламентарни избори обаче именно този характер на ИБГНИ ги направи ненужни в цялата политическа картинка и ги остави под границата от 4%.

За „Демократична България“ обаче нещата стоят малко по-сложно. През 2021 г. те видях своя силен възход, особено в 46-ото НС, за да преживеят отрезвителните шамари на избирателите на вота на 14 ноември, които да ги върнат обратно в стартова позиция.

45-ото и 46-ото Народно събрание ДБ бяха поели ролята на „разумния“ носител на промяната, борейки се преди всичко за стабилна съдебна реформа, за оформяне на ясна позиция срещу корупцията и за трансформиране на самата държава.

Затова и на фона на цялото гневно говорене в първата половина на годината точно този техен по-логичен и по-ясен подход им донесе солидни дивиденти откъм подкрепа, като за пръв път от много време формация, представител на градската десница, премина психологическата граница от 10%.

Проблемът на ДБ обаче се оказаха самите те и начинът, по който гледат на политиката. С нарастващата електорална тежест на формацията след изборите на 11 юли, на които Обединението събра подкрепата на 345 331 души и общо 12,64% от всички гласове, Христо Иванов, Атанас Атанасов и компания започнаха да виждат светлото политическо бъдеще. И съответно да залагат всичките си действия с идеята, че в един следващ момент те самите могат да са втора политическа сила.

Именно това нараснало самомнение доведе и до все по-рязка промяна в собственото им публично поведение, включително и по време на разговорите с „Има такъв народ“, когато вече пукнатините в тази неслучила се коалиция се виждаха от всички.

Тази промяна доведе и до загубата на изградения вече рационален, сравнително умерен образ, с който ДБ и лидерите на обединението се ползваха. А когато на сцената се появи и „Продължаваме промяната“, това стигна до ситуация, в която загубата на гласове за градската десница беше неминуема.

Разбира се, тук помогнаха и много други по-малки фактори, но в крайна сметка на 14 ноември „Демократична България“ усети прекия сблъсък с реалността и с факта, че хората, които приемат за сигурни свои поддръжници, всъщност не са длъжни да гласуват за тях.

Оставките на Христо Иванов като лидер на „Да, България“ и изтичащият мандат на Атанас Атанасов като лидер на ДСБ, и двете част от ДБ, бяха заявка, че в Обединението са разбрали урока, даден им от избирателите, но дали това ще е така наистина, ще се види, когато двете партии стигнат до нов избор на лидер.

В момента градските демократи са може би най-верният партньор на „Продължаваме промяната“ в новата управляваща коалиция. Те разполагат с три министерски поста и един вицепремиер, като взеха важните за тях кресла – екологията, електронното управление и правосъдието.

Това е дори доста добра позиция предвид ниския им резултат на вота, а оттук насетне ДБ може да трупа както позитви от участието си във властта, така и негативи от всички потенциални скандали.

„А“ ОТБОРЪТ НА БЪЛГАРИЯ?

Снимка: БГНЕС

Дойде време да говорим и за новата управляваща сила на България – „Продължаваме промяната“ на Кирил Петков и Асен Василев – двамата бивши служебни министри, които се превърнаха в лидери на най-прясната политическа сила в страната.

Харвардските възпитаници започнаха силно и шумно мандата си във властта в рамките на служебния кабинет „Янев“ – с ревизия на Българската банка за развитие, промени в ресорните им министерства на кадрово ниво и обещания за развитие на икономиката на страната.

Петков набързо представи потенциален инвеститор в развиващия се сектор на електромобилите и обеща още много компании да дойдат в България, докато Василев актуализира бюджета за 2021 г., предвиждайки в него доста повече държавни харчове по социалните пера.

Така двамата набързо събраха завиден рейтинг, а към края на мандата им като министри вече имаше ясни индикации, че ще се впуснат в активната политика, въпреки краткото време до следващите избори и въпреки липсата на ясен екип и финансиране за политически проект.

Тези два фактора обаче се оказаха пренебрежими и новата формация „Продължаваме промяната“ беше обявена. Към нея беше представен малък екип, а скоро след това се намериха и две партии, които да действат като ракети носители за полета на Кирил и Асен към властта.

„Продължаваме промяната“ се оказа контрапункт на повечето партии – докато общият тон беше за изчегъртване и конфронтация, ПП обещаваха разговори, съставяне на правителство и реформиране на държавата.

Те се възползваха от цялостния упадък на партиите и срива в доверието към тях, за да изпъкнат на преден план с минимални усилия. С една неясна платформа, базирана най-вече на обещания, но не и на това как те ще бъдат изпълнени, „Продължаваме промяната“ зае ролята на „Има такъв народ“ като основен носител на идеята за промяна.

И така, с един силен финален спринт в последната седмица от кампанията, подхранван от скандалите покрай ГЕРБ и строежа на АМ „Хемус“, Кирил Петков и Асен Василев се оказаха в ролята на победители на третите за годината парламентарни избори.

Последваха бързо организирани преговори с БСП, ИТН и ДБ, които след няколко седмици родиха и новия редовен кабинет след над половин година на служебно правителство. Един коалиционен Министерски съвет, който неминуемо напомня за компромисния си характер, но въпреки това очакван заради цялостната умора на нацията от избори.

И все пак след успокоението на страстите на преден план започнаха да излизат малките проблеми, чието развитие ще следим и през 2022 г. с това, което Кирил Петков нарича „А“ отборът на България“ – липсата на опит.

Самата парламентарна група на „Продължаваме промяната“ е нова и пълна с хора, които допреди година най-вероятно не са проявявали особен интерес към политиката, камо ли да имат изградено мислене на законодатели. И тепърва ще се вижда дали това ще се превърне в голям проблем.

Междувременно правителството има изключително амбициозни планове за промени, въвеждане на нови проекти и обновяване на държавната администрация. Следващата година ще покаже дали тези амбиции не са били твърде голяма хапка за новите управляващи, или противно на всички скептици те ще успеят да реализират плановете си.

Големият победител на годината

Снимка: БГНЕС

Освен всичките парламентарни избори, през ноември 2021 г. се проведоха и такива за президент и вицепрезидент, спечелени от Румен Радев безапелационно. Опитът на ГЕРБ да се противопоставят на държавния глава, подкрепяйки кандидатурата на ректора на СУ проф. Анастас Герджиков се провали гръмко, като само ниската избирателна активност прати изборите на втори тур.

Но не изборната победа определя президента Румен Радев като големия политически победител на 2021 г., а самата транзиция на властта – от ГЕРБ към служебното правителство, а след това към една нова формация, за която е публична тайна, че се ползва с доброто око на държавния глава.

Така дългогодишният спор между Радев и Борисов премина в нова фаза, в която топката вече е в полето на президента и силите около него, а това си пролича както от кадровите промени, направени от служебния кабинет, така и от самия процес по отстраняването на ГЕРБ от все повече и повече лостове на властта.

Разбира се, този процес няма как да завърши през 2021 г. и ще е интересно да бъде проследен и през 2022-ра. Със сигурност обаче през изминалата година видяхме как беше положено началото на един нов етап в българската политика.

И тепърва ще видим дали той ще е добър, лош или по малко и от двете.

Пандемията, ваксинацията и сертификатите

Снимка: БГНЕС

През 2021 г. политиката може и да изглеждаше като влакче на ужасите със своите резки завои, издигания и спускания за различните партии, но едно нещо остана неотменен фактор – пандемията.

Опитите тя да бъде ограничена и овладяна посредством ваксинация започнаха още при правителството на ГЕРБ, а служебните два кабинета на Стефан Янев я продължиха. Общото и за двете власти обаче беше, че те не успяха да мотивират достатъчно хора да се имунизират срещу COVID-19.

У нас ваксините срещнаха най-силната и категорична съпротива в цяла Европа, а максимата, че „всеки сам си преценя“ се превърна в израз на годината според катедрата „Българска филология“ към Факултета по славянски филологии на Софийския университет.

За вдигане на процента на имунизираните срещу коронавирус не помогнаха значимо нито „зелените коридори“ на ГЕРБ, нито томболите със смартчасовници на служебният здравен министър Стойчо Кацаров.

Именно Кацаров въведе и най-спорната до момента мярка за ограничаване на коронавируса и за стимулиране на ваксинацията – „Зеления сертификат“ за посещения на затворени публични места.

Паралелно с очакваното повишение на ваксинираните и разширяването на тестването за COVID-19 сред населението тази мярка донесе и засилване на настроенията срещу мерките, като мнозина определиха ситуацията като противоконституционна и нарушаваща базови граждански права. 

Темата дори създаде подходящата предпоставка антиваксърската партия „Възраждане“ да влезе в парламента и сега да раздава заплахи за щурмуване на НС, ако сертификатите станат задължителни за депутатите. 

Според други пък сертификатите бяха само половинчата мярка, която сама по себе си не може да реши проблемите с пандемията.

Въпреки това обаче вече месеци държавата продължава да функционира – при високи нива на нови заразени, все още висока смъртност и все така високо недоволство.

Сертификатите продължават да са полумярка заради простия факт, че за тях не навсякъде се следи, а сами по себе си те са по-скоро средство за насърчаване на ваксинирането, а не здравен похват за ограничаване на пандемията.

Страната ни тепърва се изправя пред заплахата от новия вариант на коронавируса – Омикрон, а той може да се окаже, че ще има по-силни икономически ефекти, отколкото здравни.

Новият премиер Кирил Петков вече на няколко пъти заяви, че страната ни е пред нова опасност – да се окаже част от ковид гетото на Европа – с отделни изисквания за пътуване и с отделни ограничения.

Ако това се случи, ударът върху бизнеса и най-вече върху туризма ще е повече от осезаем. И това е един от проблемите, които ще следим и през следващата година.

Дотогава новите власти се стремят да стимулират ваксинациите сред най-уязвимата част от населението – хората над 65 години, предлагайки им бонуси от 75 лв. към пенсиите за поставянето на ваксина или бустер.

Последните дни на 2021 г. показват, че тази мярка има поне временен ефект, но какво ще е пълното ѝ влияние, ще се види към средата на 2022 г., когато тя изтича.

Дотогава на нас ни остава да се надяваме, че следващата вълна на коронавируса ще ни удари по-леко, а новата власт ще реагира по-адекватно от това да се хване за ръце в призив към нацията.

В заключение

Проблемите от 2021 г. неминуемо се пренасят и в новата година – крехкото правителство ще трябва да се бори с политическата нестабилност и с кризите в икономиката, здравеопазването и социалния сектор. Инфлацията е продължаваща заплаха, която може да се окаже по-сериозна и натрапчива от очакваното.

Междувременно зад ъгъла дебне и нова бежанска вълна и цялостно напрежение в международен план покрай казуса с Украйна – два фактора, за които властите у нас все още предпочитат да си заравят главата в пясъка, но твърде скоро това ще се окаже невъзможно.

Предстои ни една интересна 2022 г. – интересна в смисъла, който китайците влагат в древното си проклятие, но и пълна с възможности за промяна към по-добро.

А от нас като общество ще се изисква да изказваме гласа си и да притискаме властите да си вършат работата, за да могат нещата да се случват, а държавата да върви напред… или поне да не изостава много назад.

Уеб Дизайн и изработка на сайт от BULTAG

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Вашето име