Intrigi.bg Свят Как Путин взе решението за войната

Как Путин взе решението за войната

311
0

Войната в Украйна премина във фазата на зациклянето. Но както и да се развият събитията нататък, още сега е очевидно: първоначалният план за нахлуването на руската армия в Украйна се провали. В третия месец на войната въоръжените сили на Русия не са постигнали нито една от целите, първоначално заявени от Владимир Путин.

Руската армия не успя бързо да завземе Киев, Чернигов, Харков и други големи градове, и, понасяйки тежки загуби, се видя принудена да отстъпи. Обявената след това „втора фаза на спецоперацията“ – т.е. изтегляне към административните граници на Луганска и Донецка области, а също завземането на южната част на Украйна до Приднестровието – съдейки по новините от фронта (в това число и тези на пропагандистите), също върви с трудности. В някои участъци руската армия се придвижва бавно напред, но това става с големи загуби; на други места, например в Харковска област, въоръжените сили на Украйна (ВСУ) отблъснаха армията на Русия почти до самата граница.

Независимо от очевидните неуспехи на фронта, военното ръководство на Русия не спира да повтаря, че всичко върви по план. Но това очевидно не е така. „Задачата беше поставена така: Мариупол да се завземе за три дни, Киев за пет“, разказва служител в руското специално подразделение. Това потвърждават всички мои източници: властите в Русия бяха уверени, че руската армия няма да срещне сериозна съпротива по пътя си. „Нали видяхте кадрите с опожарените авто-затвори? Те наистина мислеха, че ще завземат бързо всичко и после ще разгонват тълпата с палки“, казва офицер от спецподразделението.

Откъде се е взела тази увереност? „Колкото и смешно да звучи това, решението за войната взе най-неинформираният човек, който би могъл да реши подобно нещо. Президентът“, иронизира моят събеседник.

Запази ли Путин връзката с реалността?

Канцлерът на Австрия Карл Нехамер засега е единственият лидер в ЕС, с когото Владимир Путин се срещна лично след началото на войната. Срещата се състоя в средата на април в Москва. За нея по-късно пред американския канал NBC Нехамер каза: „Мисля, че сега той е в собствената си военна логика, разбирате ли?… Той не вярва в международната общност. Той обвинява украинците в геноцид в Донбас. Така, че засега той е в собствения си свят… Но аз мисля, че той е убеден в своята победа във войната“.

Фразата на Нехамер за „собствения свят“ на Путин почти напълно повтаря думите на Ангела Меркел, казани на Барак Обама през 2014 г. след анексията на Крим: „Аз не съм убедена дали Путин е съхранил връзката с реалността. Той се намира в друг свят“.

За „собствения свят“ на Путин говорят много източници, в това число лични негови познати и става дума не само за менталното здраве (макар, че и за това някои събеседници изразяват опасения), но и за физическата и информационната изолация на президента.

В периода на пандемията Путин намали силно пътуванията и личните срещи, и провеждаше повечето си прояви онлайн. Преди всяка лична среща с президента хората бяха принуждавани да стоят заключени в строга карантина по две седмици. Дори прессекретарят Дмитрий Песков се виждаше с началника си най-вече на телевизионния екран.

„Ако в този период той е приемал и виждал някого, то това са не повече от пет души, най-близкият му кръг. Беше много тежко да се работи, всички решения научавахме последни“, оплака се един от чиновниците в Кремъл. „С него постоянно са ограничен брой хора – адютанти, бдящи за графика му, за времето, дори за събуждането му сутрин. В Огарьово (резиденцията на президента) има къде да живеят те. Останалите сега не са му нужни“, потвърждават събеседници на руската служба на ВВС.

Този режим се прилага и досега – за времето на войната Путин се появи пред публика само веднъж. Тази изолация доведе до това, че до президента, който изобщо се отличава с мнителност и прекомерна подозрителност, се оказа невъзможно да достигне алтернативна гледна точка, тази, който не съвпада с мнението на спецслужбите. Впоследствие Путин, вземайки решението за нахлуването в Украйна, се е опирал основно на донесенията на бившите си колеги, в това число на „големия Пети отдел“ на ФСБ (наричат го така, за да се отличава от петте отдела сред далеч по-малките подразделения на ФСБ).

Кой работи в Пети отдел и какво докладваше на Путин той преди войната?

„Продавачи на въздух“

Пети отдел е един от най-тъмните във ФСБ, понякога го наричат разузнаване, тъй като е специализиран в събирането на информация  в Русия и в страните от бившия Съветски съюз. Ключово подразделение на отдела е департаментът за оперативна информация, в който влизат различни отдели, специализирани в определени направления, както и управлението, което се занимава с Украйна.

Пети отдел е оглавяван от влиятелния генерал Сергей Беседа. Негов първи заместник и едновременно шеф на департамента е Георгий Гришаев. Именно той и заместникът му Дмитрий Милютин пряко отговаряха за информацията, докладвана на ръководството на Русия за ситуацията в Украйна. Моите събеседници уточняват, че справките са се писали все едно творят „опера“ – вината на ръководството е в това, че той нищо не проверява и приема на доверие всяка удобна информация.

В началото на войната много медии дори съобщаваха, че Беседа и колегите му са арестувани заради това, че информацията им за Украйна не съвпада с действителността. Четири източника обаче казаха, че това не е така. „Беседа е неприкосновен. Във ФСБ има няколко служби, чиито шефове са с ранга на заместник-директор – например, това са Пети отдел и Първи (контраразузнаването). Такива не ги арестуват“, казва познат на Беседа.

„ФСБ доизмисляха, интерпретираха неправилно,

 а понякога и фантазираха, на което

ръководството вярваше с удоволствие“

Вътре във ФСБ днес никой не крие, че към работата на Пети отдел има големи въпроси. Нещо повече, много служители са жадни за кръвта на колегите си от този отдел и са в очакване срещу тях да започнат да образуват наказателни дела. „Те са търговци на въздух“, казва за колегите си бивш служител на ФСБ. „Те си доизмислят, интерпретират невярно,  понякога и фантазират, а ръководството им вярваше с удоволствие“, потвърждава думите му друг бивш. „Те например писаха, че регионите в Украйна живеят отделно от властите в Киев и трябва само да бъдат подтикнати да побягнат към Русия“.

„Нивото на професионализъм там е никакво. Привличани са хора, които не умеят особено да работят, там е блато. Натъквахме се на случаи, когато носят в отдела на Беседа информация за една от страните от СНД (Сдружение на независимите държави), а профилираните сътрудници не познаваха имената на основните чиновници в тази страна, не разбираха кои са тези хора. Налагаше се да им се обяснява“, казва човек от ФСБ.

Глупаци и корумпета като източници на информация

В продължение на много години украинското направление не бе смятано като приоритетно във ФСБ. По много причини. Първо, защото много от служителите в спецслужбите на Русия и Украйна всъщност бяха довчерашни състуденти и колеги. Второ, защото властите в Русия винаги са гледали на Украйна като на провинция на своята метрополия и във ФСБ никой особено не се стараеше да проумее какво реално става в съседната страна. „Всички политически залози бяха за Янукович и никой не обръщаше внимание на факта, че към 2013 г. той бе ненавиждан от почти цяла Украйна – заради корупцията и глупостта му. Неговото сваляне и бягството му бяха неочаквани за ръководството“, посочва бивш фактор от ФСБ.

Предполага се, че след Евромайдана ФСБ би следвало да си направи изводите и да промени подхода за оценката на ситуацията в Украйна. Но, както казват моите събеседници, всичко стана просто по-зле.

Еуфорията от бързата анексия на Крим и относително леките победи на руската армия в Донбас (на първо място от разгрома на украинската армия до Дебалцево и Иловайское) създадоха впечатлението, че всичко е под контрол. При това никой не опита да разбере какво реално се случва в украинското общество през всичките тези 8 години.

Главни информатори на ФСБ за ситуацията вътре в Украйна станаха избягали чиновници, силоваци и бизнесмени от отбора на Виктор Янукович, казва бивш служител на една от руските спецслужби. Ключов за тях е бил и е останал такъв до началото на войната през февруари т.г. Владимир Сивкович, бивш агент от военното контраразузнаване на КГБ, работил през съветските времена в Потсдам, Германия. Сивкович е заемал високи постове в държавните органи на Украйна. От 2010 до 2014 г. той е работил като заместник на секретаря на Съвета за национална безопасност и отбрана.

Бившият депутат от Партията на регионите (с лидер Виктор Янукович) Тарас Чорновил каза през 2014 г., че именно Сивкович е взел решението за избиването на студентите на майдана през ноември 2013 г., след което мирният протест премина в стълкновения на митингуващите със силоваците. След бягството на Янукович от Киев, Сивкович също избяга в Русия, където получи държавна закрила, кабинет в центъра на Москва и щатни служители за събиране на информация за Украйна.

„Вие трябва да разберете психологията на избягалите в Русия хора от отбора на Янукович. Те хранеха Беседа с фантазиите си първо, за да оправдаят съществуването си и да усвоят бюджетите, които харчеха уж за „агентура“. Второ, главната им цел беше завръщането в Украйна, приписваха си задължения и всяка тяхна информация бе подчинена на тази им цел. Трето, тези хора живееха в реалностите на 2014 г. и не искаха да разберат, че за 8 години в Украйна всичко се промени. А всичката тази информация Беседа отнасяше горе с радост“, обяснява бивш служител на ФСБ.

Но работата е не само в това, че лъжеха Путин, а в това, че той сам беше доволен да бъде лъган.

Отрицателна селекция

„Какво да говорим за Беседа, щом самият директор на ФСБ не може да си позволи да докладва на ръководството онова, което ръководството не иска да чуе. Във ФСБ много отдавна са твърде внимателни по посока на инициативите и информирането. Дори ако постъпва сериозна информация, те предпочитат да я затворят в сейф и да я забравят до момента, в който ръководството не си спомни и не попита, т.е. докато не настъпи „политическата необходимост“, разкрива служител на ФСБ.

„Трябва да се докладва това, което ръководството иска да чува, иначе няма да се издигнеш в службата. Нещо повече, могат да възникнат и проблеми“, потвърждава друг събеседник от спецслужбите.

На теория към Путин трябва да тече информация от различни източници, например от Пети отдел на ФСБ и Службата за външно разузнаване. На практика обаче това не работеше, казват моите събеседници. „Как става на практика? Да допуснем, че по две линии пристигат противоречиви идна на друга информации. Началникът привиква отговорните и изисква да се разберат: „При вас пише, че този мръсен журналист е агент на ЦРУ, а при вас – че е патриот на Русия. Ами разберете се!“. И всички са наясно как това може да се поправи – така, както началникът мисли. Никой не би настоявал за своето“, така бивш служител на ФСБ описва хипотетична ситуация.

В психологията подобно когнитивно изкривяване се нарича confirmation bias – „пристрастно потвърждение“, когато човек избира само тази информация, която съвпада с неговата гледна точка.

Последица от това когнитивно изкривяване е отрицателният подбор на кадрите. Филтрите при подбора на оперативните работници отдавна са престанали да работят. Ръководствата и на ФСБ, и на страната предпочитат „изпълнителните дебили“, както моите събеседници ги определят. А „послушните дебили“, на свой ред, подбират същите като самите себе си.

Корпорация на отмъстителите

Едва ли страничният наблюдател си представя мащабите на проникването на „изпълнителните дебили“ в най-различните сфери на живота на руснаците. Както веднъж ес пошегува мой събеседник от спецслужбите: „Путин продължава работата си като директор на ФСБ, но само под легендата на президент на Русия“ (а и Путин сам се бе пошегувал така със себе си).

ФСБ е просмукана във всички органи на властта в страната: полицейсик началници, съдии, губернатори, министри, служители в президентската администрация, топ-мениджъри на компании, ректори на университети – всички кандидати за тези постове преминават през съгласуване във ФСБ. И не само съгласуване: във всички тези ведомства по един или друг начин присъстват представители на „офиса“ (така в правоохранителния сектор наричат ФСБ) – или като командировани сътрудници, или като агентура.

Това широко проникване съвсем не означава, че спецслужбите знаят всичко, виждат всичко и слушат всичко. Тяхното присъствие навсякъде не увеличава нито собствената им ефективност, нито ефективността на тези органи и компании, където те са се внедрили. Но тяхното присъствие навсякъде формира общата менталност: всички са принудени да вземат решения с оглед на тяхното мнение, а те – на база на мнението на ръководството.

Русия е управлявана от престарели чекисти. Например, средната възраст на висшия орган на властта в Русия – Съвета за безопасност, е 65 години. Важно е да се разбере какво имат в главите си тези хора, за да се проумее как те можаха да поемат към такова катастрофично решение – да бъде нападната някога братската страна.

„Две седмици преди началото на американските бомбардировки

над Югославия ние проведохме сеанс по включване в подсъзнанието

на държавния секретар Олбрайт. В мислите на мадам Олбрайт

ние открихме патологична ненавист към славяните“

Генерал Борис Ратников, Федерална служба за охрана

За всичките 15 години, в които се занимавам с разследваща журналистика, неведнъж съм разговарял, спорил, пил с различни представители на спецслужбите в Русия. Сред тях бяха немалко хора на възрастта на Путин и дори такива, които са работили и общували с него в Германия. Да ги сложиш под един знаменател не бива, но всички те са обединени от един опасен недъг – версайски синдром след разпадането на Съветския съюз (определено от Путин още през 2005 г. като „най-голямата геополитическа катастрофа на 20-ия век“).

При това сред тях аз почти не съм срещал комунисти. Повечето, но не всички, с огромно удоволствие приеха новите капиталистически възможности и станаха притежатели на милиардни състояния. Те скриха партийните билети, но запазиха бюстовете на Дзержински в кабинетите си. А по ъглите окачиха православни икони.

Версайският синдром подклаждаше чувството за мъст за това страшно геополитическо поражение, нанесено им от Вашингтон, Лондон и целия колективен Запад. И тази жажда за мъст растеше заедно с цената на петрола.

Те взеха от 20-ия век само това, което им позволяваше да печелят или да произвеждат оръжия, но ментално продължаваха да живеят в същите кабинети от 70-80-те години – с чая в подстаканниците и с червените пътеки по коридорите. И така и гледаха на света: има ги, нас ни има, а в средата са буферни зони. Веднъж разпивахме с бивш високопоставен чиновник и колега на Путин от КГБ. Запознахме се при удивителни обстоятелства – пишех за едно от сметищата в Подмосковието, което тровеше въздуха на местните жители, а той в същия район имаше земеделски площи. Поради това в конфликта между собствениците на сметището и екоактивистите той подкрепяше вторите.

И ето ни на масата заедно с екоактивистите, а той вдига тост-предупреждение да се пазим от активното осветяване на проблема със сметището в социалните мрежи, тъй като те са наблюдавани от ЦРУ, за да създават огнища на напрежение в Русия. А пред отворените усти на внимателно слушащите активисти той завършва тоста си с разказ за това как негови колеги някога прихванали и му показали план на бившия директор на ЦРУ Ален Дълес за разпада на СССР. „Планът на Дълес е мит, теория на заговора“, опитвам аз да възразя. В отговор той ме погледна така, както гледат хората, постигнали основните тайни на този свят, на наивните глупаци.

Аз нямаше да разкажа тази история, ако, първо, този човек не бе заемал някога най-високите постове в руската държава и ако, второ, не мислеха така колегите му, тези същите, които продължават да ръководят Русия и вземат решения да изтрият от лицето на земята украинските градове. Например, секретарят на Съвета за безопасност Николай Патрушев, който през 2015 г. заяви, че САЩ „много биха искали Русия да не съществува изобщо“, „защото ние владеем огромни богатства. А американците смятат, че ние ги владеем незаконно и незаслужено, защото, по тяхно мнение, ние не ги ползваме както трябва. Вие вероятно помните изказването на държавния секретар на САЩ Мадлин Олбрайт, че нито Далечният Изток, нито Сибир принадлежат на Русия“.

И няма значение, че Олбрайтникога не е казвала такова нещо, а самата фраза се е родила някъде на безкрайните форуми за теорията на заговора за разпада на Русия, а после бе тиражирана от генерал-майор Борис Ратников от Федералната служба за охрана. В интервю за „Российская газета“ през 2006 г. той твърдеше: „Две седмици преди началото на бомбардировките на авиацията на САЩ над Югославия ние проведохме сеанс на включване към подсъзнанието на държавния секретар Олбрайт. Няма да преразказвам подробно нейните мисли… в тях ние открихме патологична ненавист към славяните. Тя се възмущаваше още, че Русия притежава най-големите в света запаси от полезни изкопаеми“.

На всичко това може да се смеем, ако тези хора не вземаха решения за войната, които допринесоха за гибелта на десетки хиляди хора.

Няма смисъл да си въобразяваме, че лидерът на тяхната корпорация Владимир Путин с нещо се отличава от тях. Той живее в плена на същите тези предразсъдъци. Спомнете си негово изявление отпреди 5 години за вземането на биологичен материал от руснаците: „Вие знаете ли, че се събира биологичен материал из цялата страна? При това от различните етноси и хората, населяващи различните географски точки на Руската Федерация“. И ето те сега громят тези биолаборатории с бойни птици, „чиято траектория на полета е предназначена да заразява Русия“. В това те винаги са вярвали и сега действат на базата на тази вяра.

Именно заради това винаги ми се е струвала погрешна популярната сред експертите теория за „двойния Путин“ – единият, който някъде до 2007 г. (до знаменитата „Мюнхенска реч“) опитваше да се сприятели със Запада и да направи Русия част от него, и другият, който, научавайки за лицемерието на Запада се е разочаровал от него и обърнал страната в друга посока.

Струва ми се, че никога не е имало такова обръщане. Той-те, ако говорим за цялата корпорация, винаги е бил такъв. Спомнете си думите на Путин от обръщението му към народа след трагедията в Беслан от 2004 г.: „Едни искат да откъснат от нас по-тлъсто парче, други им помагат. Помагат с предположението, че Русия като една от най-големите ядрени държави в света още представлява заплаха за някого. Затова тази заплаха трябва да бъде отстранена. И тероризмът е, разбира се, само инструмент за постигането на тези цели“.

Лидерът на страната може да подбере различни думи, за да сподели мъката със своя народ. Образецът на Путин от 2004 г. избра точно тези – с недвусмисления намек за това, че зад терористите стоят някакви скрити сили, кукловоди и е ясно откъде са те.

Почти 30 години те чакаха шанса си да отмъстят. И си помислиха, че са го дочакали. Както отбеляза един от моите събеседници: „Той беше убеден в победата, защото през 2008 г. се разправиха с Грузия за седмица, завзеха Крим през 2014 г. без изстрел, в Сирия също донякъде лесно се справиха. А сега през 2022 г. всички докладват, че в Украйна нас едва ли не с цветя ни очакват. И ето те потеглиха“.

Уеб Дизайн и изработка на сайт от BULTAG

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Вашето име