Intrigi.bg Булевард „Бащата“: какво остава от човека, когато умът се разпада

„Бащата“: какво остава от човека, когато умът се разпада

112
0

Традиционно от фестивала Сънданс се надигат зловещи хоръри, които впоследствие превземат кината и домашните екрани на онези, които имат достатъчно кураж да ги гледат. Това се случи с „Убийствен пъзел“, с „Реинкарнация“, с „Бягай“, „Бабадук“ и „Проклятието Блеър“.

Тази година обаче, от фестивала, носещ името на Сънданс Кид, излезе един рядко качествен филмов екземпляр, в който ужасът не носи маска, няма остри зъби, не поставя сложни загадки за решаване, не борави с триони и брадви и никой не пищи.

Ужасът в „Бащата“, режисьорският дебют на французина Флориан Зелер, който адаптира собствената си пиеса „Le Père“, е видян в разместването на тектоничните плочи на съзнанието и загубването на „себе си“ в един хаотичен, болестен свят на илюзии и спомени. И е много по-страшен от Пъзела с неговите игрички. Защото докато маскираните чудовища най-често си остават на екрана, деменцията е хей там, на една невидима крачка във времето от нас и от родителите ни.

Героят на Антъни Хопкинс в „Бащата“ е Антъни – възрастен мъж, който с бавни, несигурни крачки потъва все по-навътре в черния лабиринт на деменцията. В първата сцена от филма го заварваме да се съпротивлява на опитите на дъщеря си Ан (Оливия Колман) да му намери болногледачка, която да се грижи за него, докато Ан е в Париж, където заминава по любов.

Привидно инатливият баща, в чийто образ ярко се очертават някогашен властен характер и безпределен чар, оплита дъщеря си в хаоса на своето ежедневие, в което сънят, спомените и реалността се преливат едно в друго без логика и предупреждение.

Снимка: LionsGate (United Kingdom)

Филмът вкарва зрителя в съзнанието на Антъни, а там ориентирите са изгубени. Колчетата по пътя към върха са потънали в мъгла, маркировката е размазана и бъдещето и миналото внезапно разменят местата си, както го правеха земята и небето в лабиринта от Тримагическия турнир в „Хари Потър и огненият бокал“.

Не помня някой да е вкарвал по-добре зрителя в объркано чуждо съзнание от Алън Паркър и Роджър Уолтърс с „Пинк Флойд Стената“ насам.

Антъни се събужда в дома си, след малко се озовава в друг дом. Този дом, от който излизаме едва в края на филма, е символизиран в художественото виждане на Далчев за дома. Там са часовникът, картината, столовете, завесите. Сега са едни, след малко са други. Сега са тук, но след малко ги няма.

Антъни вижда различни хора, които нахлуват в пространството му и това активира параноидните му фантазии. Той все иска да се облече, да махне пижамата и да сложи дрехите си, за да се защити от мощната инвазия на един враждебен свят, който не познава.

Филмът е наситен с подобни интелектуално гъделичкащи символи: пижамата, картината, часовникът, статуята на глава с липсваща горна част в двора на хосписа.

В хола на Антъни се появяват ту дъщеря му, ту съпругът ѝ, ту жена, която се представя за дъщеря му, ту друг съпруг. Ту една болногледачка, ту друга. Постепенно започваме да улавяме връзките, които разпадащият се ум на героя установяват на неведомата база на дементното заболяване.

Филмът за малко ни вади от главата на Хопкинс, за да погледнем реалността, след което отново ни вкарва вътре, във водовъртеж от емоционални и когнитивни фрагменти, които сякаш хвърчат във въздуха и колкото повече героят се опитва да ги улови и подреди, толкова по-надалеч отлитат и толкова по-безразборно се въртят.

Снимка: LionsGate (United Kingdom)

Това е може би вторият филм, който успешно стисва зрителите си за гърлото по линията на патологичната свързаност родител-пораснало дете, след „Сивите градини“, където Дрю Баримор и Джесика Ланг живееха впримчени в неразривна фузия. И тук дъщерната обич и чувството за дълг към остарелия родител са по-скоро грехове, отколкото ценности. Това се вижда през погледа на съпруга на Ан, изигран от Руфъс Сюъл. Той е олицетворение на зрялата нормалност, която се гневи срещу родителския авторитет и се опитва да го торпилира в името на живота на отдавна порасналото дете.

От другата страна в този конфликт стои Ан, която се разкъсва между любовта към баща си и осъзнаването, че придружаването му по пътя надолу може да продължи безкрайно и да я лиши от остатъка от собствения ѝ живот.

Не съм се съмнявала в актьорските качества на Оливия Колман, която преди две години отвя Глен Клоуз, Лейди Гага, Мелиса Маккарти и Ялица Апарисио, и взе „Оскар“ за превъплъщението си в кралица Ан във „Фаворитката“. И все пак, изпълнението ѝ в „Бащата“ ме впечатлява. За емоционалните нюанси, които Колман предава само с едно завъртане на очи, актьорите от „Дързост и красота“ се нуждаят от минимум 10 минути разсъждение на глас и още 10 ретроспективни кадри (с цялото ми уважение към актьорите на „Дързост и красота“, които обожавам по един сантиментален начин).

Снимка: LionsGate (United Kingdom)

Излишно е да казвам, че Антъни Хопкинс играе като змей. Това няма как да е изненадващо. Едва ли някой очаква средняшка игра от актьора, наденал кожата на Ханибал Лектър, Уилям Париш, Джон Куинси Адамс, Пабло Пикасо, Ричард Никсън и още, и още. Той вече спечели „БАФТА“ за изпълнението си и е доста вероятно да вземе и своя втори „Оскар“ за него.

Сцената, в която Хопкинс плаче за майка си и моли тя да дойде да го вземе, е еталон за хирургически точно и самозабравящо се актьорско изпълнение и, съответно, е покъртителна. От човек в края на живота си, Антъни се връща назад през „little Daddy“, който е бил за децата си, през чаровника, играещ степ, и стига до началото на живота. Става отново дете. Цикълът е завършен. Накрая с него остава единствено часовникът му: това, което Доналд Уиникът нарича „преходен обект“. Часовникът е предметът, който заема мястото на връзката майка-дете в междинната фаза на развитието, когато детето започва да разделя „Аз“ от „не-Аз“. Антъни върви обратно от реалността към сливането с майката, обратно от „Аз“ към „не-Аз“.

Деменцията не е непозната болест за филмовите режисьори. Виждали сме я в лицето на един от най-ярките ѝ представители, болестта на Алцхаймер, във „Все още Алис“ с Джулиан Мур, в „Желязната лейди“ с Мерил Стрийп като Маргарет Тачър, в „Айрис“, където Кейт Уинслет играе Айрис Мърдок и в романтиката по Никълъс Спаркс „Тетрадката“, с която масовата публика се влюби в Райън Гослинг и Рейчъл Макадамс. 

Снимка: LionsGate (United Kingdom)

За разлика от доста по-прозаични заболявания като диабета и артериалната хипертония, деменцията поставя въпроси от философски характер, които вълнуват по-проникновените писатели, сценаристи, режисьори и зрители.

Какво остава от живота ти, когато умът ти се разпада? Кои сме ние, ако съзнанието ни върви по пътя на разрухата? Къде отива душата, когато мозъкът залязва?

„Бащата“ задава всички тях и отправя и още. Докъде се простира синовният дълг? Можем ли да имаме връзка с Другия, ако нямаме връзка със себе си? Какво да направим, когато объркването заглуши яснотата и светът стане враждебен? Смислено ли е цял живот да бъхтиш след мечтите си в следване на разбирането за смисъла като за изпълнена цел и амбиция, или е по-смислено да залюлееш в ръцете си един изгубен човек и да дадеш мимолетно облекчение на онзи, който не знае къде е?

Естествено, като повечето смислени въпроси, и тези нямат отговор. Но изкуството не спира да го търси. И на това разчитаме.

Уеб Дизайн и изработка на сайт от BULTAG

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Вашето име